Седеше вече дни на този червен ъглов диван. Домът беше подреден с вкус на творец. Личеше почеркът на неоспоримия талант.
Беше и студено, въпреки уюта. Често си мислеше за това, което беше, за това, което не е. Часовникът Бързаше незнайно закъде…но и се струваше, че бързаше някак бавно и с всеки отмерващ деликатен звук и напомняше за забързания свят отвън. Тогава отиваше до прозореца. През него сякаш гледаше филм, а не живот- живееше с него, но не и в него. Наблюдаваше с часове, случващото се навън, това, което тя така горещо желаеше, но не можеше да има. И когато тази мисъл я пробождаше в душата, тя извръщаше поглед и не поглеждаше повече, но оставяше пердето отметнато, може би с надеждата за слънчеви лъчи, които да я стоплят. Тогава тя се свиваше на пода. Искаше да заплаче, но знаеше, че това не би и помогнало. Беше опитвала толкова много пъти, но дори с хлипания и неудържимите скимтения не беше могла да заглуши мислите си, които и напомняха за това, което е, и спомените- които нашепваха каква беше.. Тогава тя опитваше да игнорира болката, като се замисляше за гледаните точки. Обичаше да разсъждава за нюансите…Хората все казваха, че едно нещо има няколко страни. И знаеше, че практически са прави, но за нея , от всеки ъгъл на стаята всичко изглеждаше еднакво, без нюанс, без цвят. В главата и надделя гласа на спомена. Един път тя се усъмни в себе си и оттогава „Неспособна,…нищо” се превърна в истина. Един ден тя не беше тя, а беше себе си или не беше?!
Може би е била, а може би не е…дали го е узнала?!
Събудих се. Слънцето се процеждаше между отметнатите от прозореца пердета, а часовника отново ми напомни, че закъснявам. Станах от ъгловия диван, „Сигурно съм заспала неволно тук”…и потеглих към външния свят.
Recent Comments