Слънчеви вълнения

Гледах в безкрайността, където прехвърчаха птиците, как се снишаваха самолетите, как  забавят автобусите, как пристигат и си отиват хората.

Не се бях замисляла никога за мястото, където можеш да се чувстваш най-тъжен, но и най-щастлив. Днес това място беше Ада за едни и Рая за други. Днес съзерцавах със замечтан поглед и си мислех: “Колко магия има в това място”. В очите на хората се четяха чувства, силни, искрени, дълбоки. За кратко време те не бяха “маса”, не бяха “някои си”, а бяха “нещо”. Не бяха безлични, напротив- имаха толкова силно изразени лица, толкова силно изразени емоции, толкова запомнящи се очи, пълни с болка, любов, щастие, надежда, нетърпение, сълзи..Мислех си как бих стояла с часове там, за да наблюдавам всичко случващо се, хората, чувствата. Изпълних се с надежда и не спирах да се възхищавам на “лицата”. Изведнъж се почувствах  вдъхновена, обнадеждена, пълна с вяра и щастие, “Хората още обичат! Хората могат да плачат! Хората са хора?!” …. Усмивки…. за “Здравей”, целувки за “Сбогом”, прикрити болки за “Довиждане ” … и всичко това на едно място… Мислех си, че лекият зимен ветрец отива на картината от “шарени лица”, студа не пречеше на топлите им чувсвтва…..

– Здравей! - каза някой … (Обърнах се)

……*Усмивка *.. за:

-Здравей!!!

……..*Целувка* за …:

-Край на “Сбогом!”

……*Поглед* за :

—Обичам те, любов! …

На това място някога едно момиче почувства мъртвата болка на раздялата.Някога тя прикри тази болка и каза “Довиждане”    . Днес на Гарата вече нямаше никой, всичко бе спокойно, като в сън. Днес момичето  забрави болката и каза “Здравей”, както бе мечтала  дълго време.

Беше тъмно, тихо, снежно….Нямаше никой….Само два влюбени силуета завиваха зад ъгъла, заедно…завинаги!