Слънчеви вълнения

Вървя по пътя и те срещам, моя вяра, моя надежда! Протегна ръце да ме докоснеш…аз пък се отдръпнах. Понечи да ме прегърнеш, а аз ужасено се изтръгнах… и така цял живот. Но ти ме следваше като моя сянка. Не вярвах в теб, а може би не исках. Сигурно дори не те желаех, но знаех,че те търся. Сянката ставаше по-голяма и по-могъща с всеки силен момент, който изживявах. Не исках помощ от теб,не! Не знам защо те исках ,а те отблъсквах. Сянката на сянката…Аз бях плът без очи и душа. Сляпа се „спъвах” в неравния път, по който казват, че намираш себе си, а аз се губех….Дълъг ден бе мъчителният живот, но докато не падна нощта-мистична и ледена. Страха ,слабостта. Сянката се погуби в нищото и само дъхът и напомняше за нейното съществуване.Тогава ,ти Любов, нежно протегна ръка и ме обгърна така силно…и аз не се отдръпнах. Погали лицето ми и не се страхувах. Целуна душата и събуди живота,отвори очите,изтръгна студенината и запали огъня. Прошепна само :”Довери се на себе си и повярвай в истината… Земята е синя…като портокал!”.Тогава не разбрах, не знаех, не проумявах…Не бях виждала цветовете, но ти взе ръката ми и тръгна с мен по Пътят. Видях толкова красиви неща! Видях себе си ,не сянка- а плът. Видях теб-имаш много лица и за всеки то е различно. Почувствах спокойствието, за което мечтаех. Усетих допира на слънцето.Нощта вече си бе тръгнала, но когато дойдеше, с теб бе по-красива от всякога!
Научи ме да живея, научи ме да обичам и да вярвам в себе си. Показа ми цветовете, които никой друг не би могъл да види, защото те са само наши, нали? И знаеш ли…? Земята наистина е синя като портокал. Дърветата са зелени…щастието-също-свежо и безкрйно! А ние? Ние сме загубени в една магия, една дъга, ние сме всичко и нищо, ние сме мистични, вечни и невероятни като природно явление…Недостижими…Заедно…Влюбени…Завинаги!