Слънчеви вълнения

Сигурно на всеки се случва да не знае кое е правилно и кое не. Дори и да знае, някак си, не ни се ще да направим правилното, ами нещо друго. Стархуваме се да не бъдем съдени за това, че сме избрали грешната посока…Обаче кой е толкова всевисш, че да знае за теб кое е най-правнилото нещо.

Дълго размишлявам по тази тема напоследък. Когато имам да решавам нещо и не знам как да постъпя…двоумя се…и все питам някой друг…Все едно пък той е по-добър от мен и знае. Дали?! Дали хората, които според нас са обективни и мислят рационално, са средството, което ще ни помага да управляваме живота си?Май не си струва риска,а?

Тогава се сещам, че всъщност не винаги да постъпиш е правилно . Има логика нали? И все пак решенията са трудно нещо, още повече, че когато си личност и защитаваш своите позиции, хората (хората, тип стадо, ако ме разбирате) не могат да те уважат, да не става въпрос за разбиране. Такива “коне с капаци” трябва да се държат на безопастно разстояние, казвам ви :Р

Както и да е…Мойте вечни размишления няма да свършат скоро, но в един филм чух нещо доста полезно и то беше нещо от сорта -> “Всички се страхуваме. А не бива да се страхуваме от нещо, което няма лице пред нас… Защото в противен случай бихме могли да се борим срещу него…” (не е точен цитат, но смисъла е горе долу запазен). Е, извода за мен беше кръсноречив: Нека се страхувам, но нека също да бъда смела и да постъпвам както сметна за добре.  И нека не жертвам идентичността си…Остава само да сложа лице/маска на страха и да се боря с него. От това мога само да спечеля, дори на първи поглед да съм загубила, защото вярвам, че няма нещо, което да се случва без причина….дори най-лошото !

Голям е облакът над планините черно-бели,

гасне пламъкът на цветето във мене,

бистри са водите посивели

и вятъра свободен търси само мене

И небето приплаква на актьорската ми роля,

и сърцето пламенно изгаснало в неволя.

Търси пясъкът удавническа участ

и морето не е води и сол, ами цял ужас.

Щеше ми се корабът да беше кораб,

на мечти обширни и широки взори.

И жадувах във небето сиьо-кръгозора,

и страхувах се от лицата хладни от умора.

Седеше вече дни на този червен ъглов диван. Домът беше подреден с вкус на творец. Личеше почеркът на неоспоримия талант.

Беше и студено, въпреки уюта. Често си мислеше за това, което беше, за това, което не е. Часовникът Бързаше незнайно закъде…но и се струваше, че бързаше някак бавно и с всеки отмерващ деликатен звук и напомняше за забързания свят отвън. Тогава отиваше до прозореца. През него сякаш гледаше филм, а не живот- живееше с него, но не и в него. Наблюдаваше с часове, случващото се навън, това, което тя така горещо желаеше, но не можеше да има. И когато тази мисъл я пробождаше в душата, тя извръщаше поглед и не поглеждаше повече, но оставяше пердето отметнато, може би с надеждата за слънчеви лъчи, които да я стоплят. Тогава тя се свиваше на пода. Искаше да заплаче, но знаеше, че това не би и помогнало. Беше опитвала толкова много пъти, но дори с хлипания и неудържимите скимтения не беше могла да заглуши мислите си, които и напомняха за това, което е, и спомените- които нашепваха каква беше.. Тогава тя опитваше да игнорира болката, като се замисляше за гледаните точки. Обичаше да разсъждава за нюансите…Хората все казваха, че едно нещо има няколко страни. И знаеше, че практически са прави, но за нея , от всеки ъгъл на стаята всичко изглеждаше еднакво, без нюанс, без цвят. В главата и надделя гласа на спомена. Един път тя се усъмни в себе си и оттогава „Неспособна,…нищо” се превърна в истина. Един ден тя не беше тя, а беше себе си или не беше?!

Може би е била, а може би не е…дали го е узнала?!

Събудих се. Слънцето се процеждаше между отметнатите от прозореца пердета, а часовника отново ми напомни, че закъснявам. Станах от ъгловия диван, „Сигурно съм заспала неволно тук”…и потеглих към външния свят.