Слънчеви вълнения

Знаеш ли, някак си загубих себе си. А уж трябваше да намеря същността си. Всичко вече е във черно-бяло, лошо-добро. Живота ми няма нюанси. Самата аз съм черна за едни и бяла за други. Някои виждат плюсовете, повечето виждат само минусите в мен. Някак си забравих очарованието на “ин-ян”- теорията . Един ден е ужасен, следващия пък-прекрасен. И скачайки от бялото на черното или обратното някак си загубих основата под краката си.

Преди бях някой, сега се чувствам като никой. Ирония на съдбата или по скоро самоирония?!

Не знам накъде вървя. Вече няма яснота защото бъдещето е оцветено в черно, само миналото белее…Блед спомен на тази, която бях ми напомня тази, която няма да бъда….защото не виждам в тъмното, в черното.

И оттам нататък ставам все по-никой и изчезвам. Дали някой е способен да помогне? Иска ми се да можеше, но някак си не ми се вярва. И ето, че загубата на вяра вече е на лице.

Ще ми се да бях някой друг, някой с цветно бъдеще и яснота, някой на който гравитацията действа и върху духа му, някой земен, някой нормален.

Казват, че да бъдеш различен значи да имаш индивидуалност, но явно аз не съм различна в добрия смисъл на думата, явно моята индивидуалност е неподходяща за тази планета. Както се пее в една песен “I’m an alien, I’m a legal alien…”.

Ще ми се това да не бях аз, ще ми се да принадлежах тук, ще ми се да бях личност, способна да живее с нюансите, но уви…

Сигурно някой ден ще намеря моята планета, може би дори ще се запозная с Малкия принц и ще открия моята розичка, в която да намирам смисъла на живота.

Но аз още търся себе си, макар че се намерих отдавна…Все се надявам, че ще открия начин да се впиша в твоя свят, зелмянино

…Сякаш някои хора в живота ми са като Троянският кон- влизат в него(живота) и го убиват бавно и унизително…мъчително, почвайки отвътре и продължавайки навън. Първо “удър” бива нанесен в сърцето на “крепостта”, после следва всичко друго, духовно, носещо ми вяра и съзнание…и това, в крайна сметка, чисто стратегически, води до пълна външна и вътрешна разруха.
И пак съм камък, като крепост, разказваща за легендите за сринатите основи, за убитите надежди, за студеното сърце, са безмилостния враг-приятел.
И пак съм аз….и пак е студ, и пак съм само “туристическа атракция” за някой “чужденец”, който се възхищава на останките, на “красотата” от миналото, на най-болезнената епоха на съществуванието ми….И той отново си взима спомен от мен….и ме ограбва…
“Същият разрушител като другите…”

И пак съм аз
и отново
бях аз.

…но вече не съм
само АЗ
… и камък..студен
вековен
СЪМ!