Слънчеви вълнения

Новата ми най-любима песен. В процес на гледане на филма “Да изчезнеш за 60 секунди” съм, чийто саундтрак е тази гениална песен…Имам огромни очаквания от Никалъс Кейдж и Анджелина Джоли. Дано не бъда разочарована!

“All I wanna do is walk away,
’cause i don’t wanna lie to you.
Something in your eye says “please, don’t go…”.
But I just wanna walk away…
‘Cause if I stay I’m gonna end up hurting you…
And I don’t wanna break your heart, baby…”

Една много хубава песен, поздрав за всеки, който обича  света на меланхолията  и хубавата музика :)<3

Идва един момент в живота, когато се уморяваш да угаждаш на всички и ти идва до гуша да се извиняваш за щяло и нещяло. Идва момент, в който просто отказваш да живееш по модела на другите, отказваш да бъдеш нечии “пластелин” в ръцете им. Най- накрая осъзнаваш, че малко хора са ти достатъчни за да бъдеш истински щастлив. Никой, който не те приема такъв, какъвто си не заслужава да се нарече твой “близък”, пък да не говорим за “приятел”. Какво пък? Всеки може да се докаже , да успее, да върви с гордо вдигната глава, да се бори, да бъде себе си…  на пук на всеки, който дръзне да ни упрекне за наш избор или решение, на пук на тези, които се съмняват във възможностите ни, на пук на всички, които не виждат хубавото в нас….

Не позволявай някой да ти казва колко/ дали си достатъчно добър! Не позволявай някой да казва какво можеш и какво не! Не се отчайвай  и страхувай да опитваш и да грешиш! Не променяй себе си заради някой, който го е пожелал от теб….Защото за човекът, който истиснки обича ти винаги ще бъдеш достатъчно добър, винаги ще те насърчава и ще ти прошепва “МОЖЕШ!”. Той ще ти държи ръката, когато се страхуваш и ще  те прегръща, когато си се провалил. Той ще те обича с цялото си същество въпреки всичките ти минуси и ако решиш да се промениш, ще ти каже че няма нужда, защото те обича такъв/такава, каквато си….

Живея живот на автобусна спирка….Да! Родих се за да чакам автобусът на мечтите си…Дочаках ли го?!…Времето минава ,дните и нощите се нижат,а той не идва,автобуса закъснява…В началото вярата бе непреклонна,чакането беше тръпка,също както и надеждата…С времето обаче светлината на вярата ми угасваше…Нямаше какво да ме извади от мрака на нощта,от нежния,но зловещ полъх на самотата,от спирката на живота ми. Загубила погледа си в тъмнината,си мислех за дългия път ,който искам да измина ,само да се махна от тук, да избягам от мъглата в тъмната нощ! Когато примирението започна да превзема непреклонния ми ум,когато нощта се превърна в моя закрилница,когато ледено студената спирка ме лъжеше със своя „уют”,проблясна светлинка! ………Автобусът !Светлините му ослепиха очите,пресъхнали ,но пълни с надежда.Сърцето затуптя лудо,а дъхът ми

секна. Не знаех искам ли да се кача ,въпреки че го исках толкова много. По-добре ли беше да остана в сигурния „уют” на нощта или пък трябваше да поема риска да се кача? Mоже би това бе последният шанс. Може би нямаше да дойде следващ автобус, все пак бе късно.Колкото повече тъмнината превземаше света ,толкова по-малко автобуси минаваха да събират изгубените души. Реших да се кача. В началото цялата тази светлина и цветове ме уплашиха,объркаха сетивата ми!Промяната беше приятна, но плашеща. Беше непознато и красиво! Поех по пътя с автобуса на живота ми….
Можеше да е друг -предния минал през спирката,а може би и следващия .Но не е…защото това си ти, любов- този “автобус” ,който ми показва пътя и ми даде силата да поема по него ….и не,не искам да слизам от този автобус ,никога!Сега имам истинска сигурност, имам бъдеще в светлата реалност. И не ме е страх. Дори да умра в катастрофа, дори с риска сърцето ми да бъде наранено, аз не искам нищо повече. Вече имам всичко –път ,любов,истина,живот,блян и може би мъничко тъга,че това пътешествие не ще да е без край!

„- Готова съм!Готов ли си?”
„- Тръгвам.Със мен ли си?”
Чакайки,мълча ридаейки.
Обръща се и се усмихва плачейки.

„- До скоро.Ще се видим никога.”
„- До скоро.Недей изтрива си усмивката!”
Тръгна.Дори назад не се извърна.
Усмивката в чаровна болка се превърна!

Потегли и не знаеше „какво?”,
Наясно бе, че въпроса е „защо?”
Топла капка течеше по лицето-
В жена се бе превърнало детето!

Отиде си!Но не това, което имах-
От него всеки ден аз тайничко си взимах.
Остана той, а аз си тръгнах.
Докоснах се и усетих, че потръпнах.

Телата сякаш същите си бяха,
А мислите в главата така бързо се въртяха!
Сега мога цялата да бъда твоя-
Ти си аз, мечтата пък е моя!

Искам, търся, чакам и копнея.
Дишам, усещам-чувствам, че живея.
Падам, ставам и умирам.
Търся, искам думи-не намирам.

„-Сбогом”-казвам ти.”-Върни се скоро тук”
Никога –тогава чакам те без звук.
Нищо не излиза от клетата уста-
Без думи съм, обладана в самота!

Искаше ми се да те усетя пак,
И това да бъде светлината в моя мрак…
Иска ми се вскичко лошо да забравя
И в прегръдките ти може би бавно да се удавя…
Искам празнотата силна да изтрия
Но остана една следа на този лист хартия….
Помни:

Ако не усетя твоята целувка върху устните си.
Ако не съм способна да открия чувствата си,
ако навън е лято а във мен е зима,
ако някой ден до мене няма да те има…
ако мечтите се изчерпят някак си внезапно,
ако промени се всичко безвъзвратно…
ако слънцето загуби блясък,
ако вятърът е само тласък…
ако цветовете нямат сила,
то живота си отива…
не бих била и по щастлива-
реалността за малко бе красива…
но аз взех това за което съм дошла
и отнасям в рая или ада тази спечелена душа!

Не всичко е такова, каквото изглежда…Днес това твърдение за пореден път бе доказано. Формулата е една: ти мислиш едно, но  когато сложиш маската пред другите говориш друго…Какво се получава?… Доказателството е болезнено и разочароващо…гнусно и отблъскващо…По-добре да не бях решавала тази задача. Крайният отговор определено не ми хареса, но на тези задачи рядко харесваме получените резултати, нали така?

Истината е, че всеки има маска. Малко или много сдържаш емоции, мисли, впечетления. Но понякога тази маска е толкова изкривена , че е коренно различна  от това, което е под нея, което си ти.

Когато свалиш маската си пред хората, на които вярваш, които цениш и те свалят своите, би трябвало да се роди  истинското приятелство. Но какво става, когато ти свалиш своята маска, но те поставят нови такива…?  Въпросът е: Приятелство или Предателство?! 

Аз: Предателство…
Те:  Приятелство!

Истината:  НИЩО! …

…Baby, tell me how can I tell you
That I love you more than life
Show me how can I show you
That I’m blinded by your light
When you touch me I can touch you
To find out the dream is true
I love to be loved, I need yes I need to be loved
I love to be loved by you….

“>

…За всички, които не могат да намерят себе си, които са самотни или мечтаят за любовта, която е далеч от тях в момента…

…

Помниш ли горещите следобеди пред блока ти, където растеше всеки ден. Там си се учил на толкова много неща. Тогава нещата бяха лесни, мечтите бяха всичко, което имаше, тогава   беше свободен и светът беше едно перфектно място. Помниш ли до колко късно вечер играеше на Гоненица с твоите приятелчета, помниш ли детския смях, който вече не е в теб….Помниш ли какво бе, когато беше дете?

А бързахме да порастнем, да работим, да учим, да бъдем “големи”, възрастни…Колкото по-голяма ставам, толкова по-глупава  се чувствам. Забравяме да мечтаем, забравяме да се смеем,забравяме да обичаме света около нас… Невинността се е превърнала в злоба, а очите ни от чаровно-любопитни са станали завистливо-студени.

Често си спомням детството . Нямаше тогава нови технологии и по цял ден правехме кюфтета от кал,скачахме на ластик, боричкахме се, играехме… хаха, беше забавно…Липсват ми и моментите в началните класове…усърдните старания да изпишеш буквичката “Ю” правилно и красиво…Първата 6-ца ….първата учителка…първите истински приятели…

Светът не беше страшен, а бъдещето беше най-жадуваното предизвикателство. Ще ми се да бях дете и сега…но не съм. Сега мога само да преоткрия себе си отново и да погледна през очите на миналото си за да продължа в бъдещето ….

Не убивайте детето в себе си, то ще ви води по правилния път

Трябваше да напиша литературен коментар по тази тема, но някак си думите летяха в посока далечна от литературата. Или поне от поставената задача. Четеейки темата, веднага разбрах, че има общо с мен. Много подходяща е за състоянието ми в момента. Или не само в момента. Мисля си, че винаги съм се чувствала така.

Срещаме толкова много хора всеки ден. Говорим с тях, споделяме с тях, забавляваме се заедно, обаче в нито един момент  не се чувстваме удобно. Все мислиш да не говориш прекалено , за  да не отекчиш някого….Съобразяваш се какво да споделиш…забавляваш се и пак си тъжен, сам…

Понякога обичам  да бъда сама, защото тогава не се страхувам, че ще бъда наранена…Но от друга страна  мечтая да не съм сама…каква ирония само! И тук ще цитирам Д.Дебелянов :

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми…

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни….

Но пък има начин да споделим самотата…с кого? С другата част от нас…която , вярвам, е някъде навън, лутайки се из тъмните завеси от пороен дъжд, търсейки теб…за да ти сподели:

колко може да обича,

колко може да тъжи,

колко може да разбира,

колко боли го от лъжи…

колко пъти търсел е своята душа

колко пъти губел те е, събуден след съня…

колко мечтал е за теб, за любовта!