Слънчеви вълнения

Такаааа, съжалявам за мъртвилото, настъпило в блога в последно време.
Смятам да поправя тази грешка!

Знаете, че няма как да се пише, когато няма желание. А това става, когато няма какво да се сподели, поради ….скуката.

Е, скука, ама не
Уж ми е скучно, но като се замисля ми става толкова интересно! хаха
Не мога да повярвам докъде ме докара живота, просто е невероятно, че получих втори шанс, втори живот.
Нека бъда по-точна:
Помните, че в един доста по- стар пост писах, че ще направя нещо, от което ме е страх, защото не съм сигурна в себе си. Споменах, че един верен приятел ме убеди да рискувам и ми помогна с всичко, с което можа. Е, да….стана каквото стана…. Сега, благодарение на Кристина и на нейната безусловна подкрепа и помощ, аз съм един от най-щастливите хора.
Никога не съм вярвала, че ще имам шанс да уча в чужбина. Просто звучи прекалено страшно и трудно. Но сега имам и пример, и стимул. Един студен зимен ден Кристина ме накара да си пусна документите и ето, че дори и в последния момент, аз рискувах. И като всяко нещо, направено “ей така, да пробваш” , бях приета в най-желания от мен университет, в най-желаната специалност!
Сега имам всичко, за което мога да мечтая и не искам този момент да свършва, но дори и да свърши, един нов живот започва. Да, страх ме е, но кой не се страхува от неизветното?! Най- важното е, че мога да бъда която си поскам, каквато си поискам…
И днес, говорейки си с Кристина (която вече започна “на чисто”), осъзнах, че живота може да бъде много жесток, много труден, но също така, и че когато човек заслужава да бъде шаствлив, винаги му се дава шанс да преднапише сценария на живота си и да превърне личната драма в романтична комедия

Благодаря на хората, които ме насърчиха да рискувам и застанаха зад гърба ми и помогнаха да бъдат сбъднати мечтите ми! Те си знаят кои са :*

Думи неизказани мълчат
в болка, пронпита от мечти
и белези от минало личат
в очите ни като сълзи.

В настоящето без смисъл е било
миналото, властващо сега,
минало във бъдещето, скрито и само,
в бъдеще, без връщане назад.

И днес лицата тъжни са по етикет,
поднасяме увяхнали цветя (в букет)
и казваме си: “Липсваш ми сега!”,
а отвътре викаме : “Лъжа, лъжа!”

Измамна ще да е тъгата
във вашите очи.
Измамна бе и обичта ви
в тежките ми дни.
Но в мен лъжата не живее,
единствено миналото ме боли,
защото бъдещето ще изтлее
в живот, забравен от мечти!

Здравейте! В последно време нямам много време за блога, за което съжалявам. Така е около матурите…

Е, не само това правя всеки ден. Например едно от главните неща, което правя е да слушам музика

Тази седмица попаднах на две групи, които ми напълниха душата и ежедневието: Egypt Central и Dead by April (благодарности на Гог, който ме “светна” за последната)

Ето любимите ми песни от тези групи:

Сигурно на всеки се случва да не знае кое е правилно и кое не. Дори и да знае, някак си, не ни се ще да направим правилното, ами нещо друго. Стархуваме се да не бъдем съдени за това, че сме избрали грешната посока…Обаче кой е толкова всевисш, че да знае за теб кое е най-правнилото нещо.

Дълго размишлявам по тази тема напоследък. Когато имам да решавам нещо и не знам как да постъпя…двоумя се…и все питам някой друг…Все едно пък той е по-добър от мен и знае. Дали?! Дали хората, които според нас са обективни и мислят рационално, са средството, което ще ни помага да управляваме живота си?Май не си струва риска,а?

Тогава се сещам, че всъщност не винаги да постъпиш е правилно . Има логика нали? И все пак решенията са трудно нещо, още повече, че когато си личност и защитаваш своите позиции, хората (хората, тип стадо, ако ме разбирате) не могат да те уважат, да не става въпрос за разбиране. Такива “коне с капаци” трябва да се държат на безопастно разстояние, казвам ви :Р

Както и да е…Мойте вечни размишления няма да свършат скоро, но в един филм чух нещо доста полезно и то беше нещо от сорта -> “Всички се страхуваме. А не бива да се страхуваме от нещо, което няма лице пред нас… Защото в противен случай бихме могли да се борим срещу него…” (не е точен цитат, но смисъла е горе долу запазен). Е, извода за мен беше кръсноречив: Нека се страхувам, но нека също да бъда смела и да постъпвам както сметна за добре.  И нека не жертвам идентичността си…Остава само да сложа лице/маска на страха и да се боря с него. От това мога само да спечеля, дори на първи поглед да съм загубила, защото вярвам, че няма нещо, което да се случва без причина….дори най-лошото !

Голям е облакът над планините черно-бели,

гасне пламъкът на цветето във мене,

бистри са водите посивели

и вятъра свободен търси само мене

И небето приплаква на актьорската ми роля,

и сърцето пламенно изгаснало в неволя.

Търси пясъкът удавническа участ

и морето не е води и сол, ами цял ужас.

Щеше ми се корабът да беше кораб,

на мечти обширни и широки взори.

И жадувах във небето сиьо-кръгозора,

и страхувах се от лицата хладни от умора.

Седеше вече дни на този червен ъглов диван. Домът беше подреден с вкус на творец. Личеше почеркът на неоспоримия талант.

Беше и студено, въпреки уюта. Често си мислеше за това, което беше, за това, което не е. Часовникът Бързаше незнайно закъде…но и се струваше, че бързаше някак бавно и с всеки отмерващ деликатен звук и напомняше за забързания свят отвън. Тогава отиваше до прозореца. През него сякаш гледаше филм, а не живот- живееше с него, но не и в него. Наблюдаваше с часове, случващото се навън, това, което тя така горещо желаеше, но не можеше да има. И когато тази мисъл я пробождаше в душата, тя извръщаше поглед и не поглеждаше повече, но оставяше пердето отметнато, може би с надеждата за слънчеви лъчи, които да я стоплят. Тогава тя се свиваше на пода. Искаше да заплаче, но знаеше, че това не би и помогнало. Беше опитвала толкова много пъти, но дори с хлипания и неудържимите скимтения не беше могла да заглуши мислите си, които и напомняха за това, което е, и спомените- които нашепваха каква беше.. Тогава тя опитваше да игнорира болката, като се замисляше за гледаните точки. Обичаше да разсъждава за нюансите…Хората все казваха, че едно нещо има няколко страни. И знаеше, че практически са прави, но за нея , от всеки ъгъл на стаята всичко изглеждаше еднакво, без нюанс, без цвят. В главата и надделя гласа на спомена. Един път тя се усъмни в себе си и оттогава „Неспособна,…нищо” се превърна в истина. Един ден тя не беше тя, а беше себе си или не беше?!

Може би е била, а може би не е…дали го е узнала?!

Събудих се. Слънцето се процеждаше между отметнатите от прозореца пердета, а часовника отново ми напомни, че закъснявам. Станах от ъгловия диван, „Сигурно съм заспала неволно тук”…и потеглих към външния свят.

Знаеш ли, някак си загубих себе си. А уж трябваше да намеря същността си. Всичко вече е във черно-бяло, лошо-добро. Живота ми няма нюанси. Самата аз съм черна за едни и бяла за други. Някои виждат плюсовете, повечето виждат само минусите в мен. Някак си забравих очарованието на “ин-ян”- теорията . Един ден е ужасен, следващия пък-прекрасен. И скачайки от бялото на черното или обратното някак си загубих основата под краката си.

Преди бях някой, сега се чувствам като никой. Ирония на съдбата или по скоро самоирония?!

Не знам накъде вървя. Вече няма яснота защото бъдещето е оцветено в черно, само миналото белее…Блед спомен на тази, която бях ми напомня тази, която няма да бъда….защото не виждам в тъмното, в черното.

И оттам нататък ставам все по-никой и изчезвам. Дали някой е способен да помогне? Иска ми се да можеше, но някак си не ми се вярва. И ето, че загубата на вяра вече е на лице.

Ще ми се да бях някой друг, някой с цветно бъдеще и яснота, някой на който гравитацията действа и върху духа му, някой земен, някой нормален.

Казват, че да бъдеш различен значи да имаш индивидуалност, но явно аз не съм различна в добрия смисъл на думата, явно моята индивидуалност е неподходяща за тази планета. Както се пее в една песен “I’m an alien, I’m a legal alien…”.

Ще ми се това да не бях аз, ще ми се да принадлежах тук, ще ми се да бях личност, способна да живее с нюансите, но уви…

Сигурно някой ден ще намеря моята планета, може би дори ще се запозная с Малкия принц и ще открия моята розичка, в която да намирам смисъла на живота.

Но аз още търся себе си, макар че се намерих отдавна…Все се надявам, че ще открия начин да се впиша в твоя свят, зелмянино

…Сякаш някои хора в живота ми са като Троянският кон- влизат в него(живота) и го убиват бавно и унизително…мъчително, почвайки отвътре и продължавайки навън. Първо “удър” бива нанесен в сърцето на “крепостта”, после следва всичко друго, духовно, носещо ми вяра и съзнание…и това, в крайна сметка, чисто стратегически, води до пълна външна и вътрешна разруха.
И пак съм камък, като крепост, разказваща за легендите за сринатите основи, за убитите надежди, за студеното сърце, са безмилостния враг-приятел.
И пак съм аз….и пак е студ, и пак съм само “туристическа атракция” за някой “чужденец”, който се възхищава на останките, на “красотата” от миналото, на най-болезнената епоха на съществуванието ми….И той отново си взима спомен от мен….и ме ограбва…
“Същият разрушител като другите…”

И пак съм аз
и отново
бях аз.

…но вече не съм
само АЗ
… и камък..студен
вековен
СЪМ!

Това е проект, с който се занимавам аз и няколко мои съученици в часовете по Свят и личност…

Това е презентацията, изготвена от Дана Бошнакова :

А  това е рекламата, посветена на проекта:

(Изготвена от Боряна Ненова, видео обработка: Стефан Ковачев)

Гледах в безкрайността, където прехвърчаха птиците, как се снишаваха самолетите, как  забавят автобусите, как пристигат и си отиват хората.

Не се бях замисляла никога за мястото, където можеш да се чувстваш най-тъжен, но и най-щастлив. Днес това място беше Ада за едни и Рая за други. Днес съзерцавах със замечтан поглед и си мислех: “Колко магия има в това място”. В очите на хората се четяха чувства, силни, искрени, дълбоки. За кратко време те не бяха “маса”, не бяха “някои си”, а бяха “нещо”. Не бяха безлични, напротив- имаха толкова силно изразени лица, толкова силно изразени емоции, толкова запомнящи се очи, пълни с болка, любов, щастие, надежда, нетърпение, сълзи..Мислех си как бих стояла с часове там, за да наблюдавам всичко случващо се, хората, чувствата. Изпълних се с надежда и не спирах да се възхищавам на “лицата”. Изведнъж се почувствах  вдъхновена, обнадеждена, пълна с вяра и щастие, “Хората още обичат! Хората могат да плачат! Хората са хора?!” …. Усмивки…. за “Здравей”, целувки за “Сбогом”, прикрити болки за “Довиждане ” … и всичко това на едно място… Мислех си, че лекият зимен ветрец отива на картината от “шарени лица”, студа не пречеше на топлите им чувсвтва…..

– Здравей! - каза някой … (Обърнах се)

……*Усмивка *.. за:

-Здравей!!!

……..*Целувка* за …:

-Край на “Сбогом!”

……*Поглед* за :

—Обичам те, любов! …

На това място някога едно момиче почувства мъртвата болка на раздялата.Някога тя прикри тази болка и каза “Довиждане”    . Днес на Гарата вече нямаше никой, всичко бе спокойно, като в сън. Днес момичето  забрави болката и каза “Здравей”, както бе мечтала  дълго време.

Беше тъмно, тихо, снежно….Нямаше никой….Само два влюбени силуета завиваха зад ъгъла, заедно…завинаги!